ЗА ДЮНЕР И „ГОЛЯМА МЪЖКА ПОСТЪПКА“: ДОКЪДЕ СТИГНА ЖЕСТОКОСТТА?

Петимата младежи, обвинени за убийството на Георги Кузев, и въпросът, който не ни дава мира: КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДЕЦАТА НИ?

Онемях.

И не защото за първи път чувам за жестоко убийство.

През годините сме писали за убийства, екзекуции, садистично насилие. Влизали сме в подробности, от които на човек му се свива стомахът. Виждали сме какво може да направи човек на човек.

Но това, което беше огласено вчера в съдебната зала по време на разглеждането на мерките за неотклонение на петимата младежи, обвинени за убийството на Георги Кузев от Кричим, е от онези случаи, след които просто замълчаваш.

Защото има една граница.

И ако изложеното пред съда бъде доказано, тази граница е била премината по начин, който трудно може да бъде описан с обикновената дума „жестокост“.

Не! Не са „деца“!

Колко лесно казваме: „Те са деца“.

Не.

Те са тийнейджъри.

И ако съдът установи, че описаното е извършено от тях, тогава обществото има право да зададе най-тежките въпроси.

Какво се случва в главата на едно момче, когато може да измъчва друг човек?

Когато може да го души многократно?

Да го бие продължително?

Да го унижава?

Да гаси цигари върху тялото му?

Да рисува свастики върху него?

Да го плюе и да го превръща в обект на гавра?

И всичко това да продължава повече от час?

Това не е бой. Това не е „детска беля“. Това не е хулиганска проява.

Ако фактите бъдат доказани, това е чудовищно насилие над човешко същество.

И после идва най-абсурдната част.

Парите на жертвата.

Според изложеното по делото – отнети, за да бъдат похарчени за храна.

За дюнери.

Човек е бил жестоко пребит и унижаван, а след това парите му са се превърнали в награда.

За какво?

За „голямата мъжка постъпка“?

Какъв свят е този?

Какво трябва да се е случило в едно човешко съзнание, за да бъде чуждата болка повод за самочувствие?

А ако Георги е бил виновен за нещо?

Нека бъде ясно.

Какъвто и да е бил Георги Кузев – ако изобщо е извършил нещо, за което е трябвало да бъде наказан – има полиция, прокуратура и съд.

Има закони.

Има институции.

Има правосъдие.

Няма правораздаване на улицата.

Няма „ние ще го оправим“.

Няма право група младежи да решава кой заслужава да бъде измъчван.

Защото в момента, в който човек си позволи да бъде едновременно съдия, прокурор и палач, обществото вече е направило крачка назад към варварството.

И тук идва най-страшният въпрос

Откъде идват тези деца?

Това не са герои от някакъв криминален филм.

Това са реални момчета.

От реални семейства.

Живеят сред нас.

Минават покрай нас.

Учат с нашите деца.

И ако описаното в съдебната зала бъде доказано, тогава трябва да си зададем въпроса:

Къде се провалихме?

В семейството?

В училището?

В обществото?

Във възпитанието?

В липсата на граници?

В начина, по който децата ни възприемат насилието?

В социалните мрежи, където унижението често се превръща в съдържание, а агресията – в начин за доказване?

Може би във всичко това.

Защото едно дете не се събужда една сутрин и изведнъж решава, че човешката болка е забавление.

Това е процес.

И ако не го видим навреме, последствията могат да бъдат необратими.

Няма емпатия. Няма граница. Няма човещина.

Напоследък все по-често чуваме от криминалисти и специалисти за разпада на семейството, за липсата на ценности, за отсъствието на контрол и за дефицита на емпатия.

Може да звучи като клише.

Но когато чуеш подобен случай, вече не звучи като клише.

Звучи като предупреждение.

Когато детето не се научи да уважава чуждата болка, един ден може да се окаже, че за него болката на другия няма никаква стойност.

А тогава вече е късно.

„Зверове“?

Да, първата човешка реакция е да кажеш точно това.

Да ги наречеш зверове.

Но има нещо още по-страшно.

Зверовете действат според природата си.

А човекът има избор.

И ако обвиненията бъдат доказани, тези младежи са направили избор.

Избор да измъчват.

Избор да унижават.

Избор да продължат.

Избор да вземат чужди пари.

Избор да се отнасят към човешкото същество срещу тях така, сякаш животът му няма никаква стойност.

И именно заради това съдът трябва да каже последната дума.

Не тълпата.

Не социалните мрежи.

Не журналистите.

Съдът.

А ако вината бъде доказана – наказанието трябва да бъде такова, каквото законът предвижда за всеки от тях, съобразено с конкретната му роля и възраст.

Без чадъри.

Без оправдания.

Без „ама те са деца“.

Защото ако фактите бъдат доказани, жертвата вече няма възможност да се защити.

И поне това общество му дължи:

истината, справедливостта и отговорността.

А на всички нас този случай дължи един болезнен въпрос:

КАК ВЪЗПИТАВАМЕ ДЕЦАТА СИ, ЩОМ ЕДНО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕВЪРНАТО В ЗАБАВЛЕНИЕ?

Защото това не е просто история за едно убийство.

Това е история за границата, която човек никога не трябва да прекрачва.

И за обществото, което трябва да направи всичко възможно тази граница да не бъде прекрачвана отново.

август 8, 2026

511 3 minutes read